Притча за една Удобна и Толерантна църква

Имало едно време в страна на име Чувствам Се Добре една църква. Тази нова църква се наричала „Църквата на Тези, които се чувстват Удобно и са Толерантни“. Съвсем наскоро тази църква си назначила нов пастор, пастор Пазител на Мира, който току що се бил дипломирал от Семинарията на Ласкателството.

Събранието от „Тези, които се чувстват Удобно и са Толерантни“ обичали проповедите на новия пастор. Някои от техните най-любими били „Бог е щастлив и се радва на всеки“, „Всичко е просто прекрасно“, и „Не ни очаква нищо друго, освен добро в бъдеще“.

Пастор Пазител на Мира веднъж направил ужасна грешка. Той по погрешка позволил на г-н Съвест да проповядва от амвона. Г-н Съвест не направил нищо особено, освен това, че нарекъл човешките грешки „грях“ и призовал хрисимите членове на събранието да „се покаят“. Г-н Съвест никога не бил ходил в Семинарията на Ласкателството, и може би трябвало преди това да се поупражнява в проповядване. Събранието на Тези, които се чувстват Удобно и са Толерантни били шокирани от дързостта и арогантността на г-н Съвест. Те си казвали един на друг неща като: „За какъв се мисли този себеправеден законник, че да идва и да ни говори по този начин!? Защо трябва да позволяваме на този лъжепроповедник между нас да продължава още да ни тормози?“

Пастор Пазител на Мира ужасно съжалявал, че е допуснал г-н Съвест до амвона. Г-н Съвест бил потъпкал доверието, което му гласувал Пасторът. Затова пастор Пазител на Мира помолил г-н Съвест любезно да напусне църквата, понеже не бил вече добре дошъл в нея. Всички били щастливи, че г-н Съвест бил помолен да напусне, освен един член на име Святи Дух. Затова Светият Дух и г-н Съвест напуснали заедно и малко след това никой дори не забелязал, че тях ги няма.

Веднага щом нещата се върнали в нормалния си ход, така както винаги си били преди, всички отново били щастливи в страната наречена Чувствам Се Добре. Пастор Пазител на Мира продължил да замазва очите на членовете със сладки и чудесни лъжи, които карали всички да се чувстват удобно в техните грехове и усърдно да предпазва своя амвон от оскърбяващи истини. Кой можел да го обвини? Виждате ли, Пасторът обичал своя нов дом, своята нова църква и, разбира се, своята нова заплата. Той не би могъл да постави на карта и да рискува такива скъпоценни неща. Така той напълно гарантирал, че „Църквата на Тези, които се чувстват Удобно и са Толерантни“ ще са удовлетворени и възможно най-щастливи, докато стоят в своето самодоволство.

Те живели щастливо остатъка от дните си след това, до момента, в който в края на краищата били хвърлени в ада.

Смисълът: Вместо да подготвят пътя на Господа и да изправят пътеките Му, проповедниците премахват неравностите на пътя за ада, за да го направят възможно най-удобен за тези, които пътуват по него. Отстъпилата църква напълно отказва да извади гредата от окото си, и затова напълно отказва да извади каквото и да е от окото на другия. Тя, също така, разпалено се противопоставя на този, който се опитва да направи това. Бог помага на тези, които се опитват да изчистят църквата и света. Джоузеф Паркс го е казал най-добре: „Човекът, чиято малка проповед е „покайте се“, го изправя срещу неговия век, и ще бъде... безмилостно атакуван от века, чийто морал той предизвиква. Има само един край за такъв човек. 'Отрежете му главата!' По-добре не проповядвай покаяние, докато не заложиш главата си за небето.“

 Оригиналната притча на Джеси Морел може да откриете на http://www.crossroad.to/Victory/stories/church-tolerant.htm