Първият
учебен ден. Новата учителка върви към
своето работно място. Ударите на токовете
ѝ по твърдия под отекват в празния
коридор. Всички други учители вече са
започнали занятия. Тя отлага до последно
момента на срещата с класа. Очите ѝ
неспокойно се взират към края на коридора,
където е стаята. Осми „Б“ клас.
Най-проблемният. „Как ли ще се справя?
- мисли си младата учителка. - Ще успея
ли да ги обуздая?“ Остават само няколко
последни метра до тринадесета стая.
„Фаталното число! Дано не е знаменателна
за началото на края на учителската ми
практика!“ Шумът от ученическата глъчка
в стаята вече достига до слуха ѝ. Прави
още няколко крачки и ... вратата с трясък
се отваря метър преди да застане пред
нея. Отвътре изхвърчат разчорлено момиче
и ухилен пъпчив тийнейджър, който я
преследва. Забелязват учителката пред
тях. Следва миг неудобство, в който
измънкват нещо към нея, само за да може
след това момичето да заблъска хлапака
обратно в стаята с викове: „Ар’
влизай вътре-е, памперс, почва чъсъ, ни
виждъш ли?“. Невъобразимият шум вътре
се редуцира с няколко децибела. Учителката
влиза след тях и се насочва към катедрата.
Пред носа ѝ прехвърча смачкан лист
хартия, следван от оглушителен пристъп
на смях, ръмжене, оригване и отново смях.
Изправя се на катедрата. За части от
секундата се опитва да си спомни няколко
педагогически похвата за справяне в
подобни ситуации, но притеснението
парализира мозъка ѝ. „Здравейте! Аз съм
...“ „Пикла!“ - се чува женски глас от
последните чинове. Веднага едно от
момичетата се нахвърля върху друго с
вик: „Ти на кого викаш пикла, бе!“ Отново
смях и шеги ... „Престанете веднага! -
престрашава се да извика учителката. -
Ще повикам охраната ...“ „Повикай Господ,
ако щеш“ - контрира я една от двете
хулиганки, заета да скубе другата. Боят
и крясъците им продължават. Одобрителните
възгласи и подкани на останалите ученици
стават все по-силни. Целият шум и
абсурдността на ситуацията се забива
като свредел в главата на младата
учителка. Накрая в безпомощността си
тя извиква „Млъкнете!“, но поради
емоциите и възбудата от устата ѝ се
изстрелва само едно пискливо „ ... нете“,
което предизвиква нова вълна от смях.
Това прелива чашата и тя излиза с бързи
крачки от стаята, едва сдържайки сълзите
си.
Този
въображаем провал на младата учителка
илюстрира една важна истина: Без
да замълчим, без да се заслушаме, не
можем да разберем, нито да узнаем какъв
е Бог. Никой
от учениците в класа не се заслуша, не
попита: „Какво имаше да ни каже
учителката?“. Всичко, което чуха, бе
смехът, глупостите и шумотевицата в
стаята. Те чуваха, но не слушаха. И
учителката си тръгна. Също толкова тихо,
колкото и влезе.
В
нашето забързано, динамично ежедневие
често се налага да избягаме, за да
замълчим. Понякога най-трудното нещо е
да спрем да говорим. Ние говорим, когато
се храним, говорим, когато работим,
говорим дори когато спим. Освен това,
сме свикнали на шум. Пристрастени сме
към шума. Не можем да живеем без шум.
Когато отидем за ден-два на почивка в
някое тихо планинско селце, ние си
вземаме MP3 плейъра, а ако сме направили
тежък планински преход, вечерта, за да
си починем, сядаме... пред телевизора.
Такава „неестествена“ тишина ни
изнервя.
В
Псалм 46 Бог се обръща към читателите с
думите: „Млъкнете
и знайте, че Аз съм Бог!“. Господ
добре знае колко ни е трудно да замълчим,
да притихнем пред Него, за да Го чуем.
Не е лесно. Не защото Той не ни говори,
а защото ние не искаме да Го чуем.
И
днес гласът на Богочовека Христос все
още ни говори „Който
има уши да слуша, нека слуша" (Лк. 8:8).
Той
трябваше да извика това, сякаш за да ни
каже: „Как
искам всички да имате уши да Ме чуете!“.
Но
дори и за тези от нас, които имат
способността, желанието и стремежа да
Го слушат, Той е определил специално
място за това - вътрешната ни стаичка.
Защо пък е необходима такава особена
стая? Не е ли достатъчно просто да спрем
да говорим и да избягаме някъде далеч
от хората, да останем „насаме“? Не може
ли просто да изхвърлим MP3 плейъра, да
изключим телефона, да потърсим някоя
девствена полянка, да отидем там в хубав
слънчев ден, за да останем поне за малко
далеч от шума на колите, празните
разговори, бърборенето на телевизора,
напева на поредния клип от YouTube. Това
сигурно ще е достатъчно. Тогава ще сме
млъкнали и ще разберем. Нищо няма да
разберем! Ще сме заглушили всички
физически дразнители, но какво да
направим с... мислите?! Как да избягаме
от тях? Те постоянно ни напомнят за шума
на колите, за празните разговори... В тях
постоянно се срещаме и говорим с
приятелите, с колегите, с половинките
си.
Да-а,
както изглежда, да сме „насаме“ не е
достатъчно тихо. Наистина вътрешната
стаичка се превръща в доста желана
дестинация. „Когато
се молиш, влез във вътрешната си стаичка
и като затвориш вратата, се помоли на
своя Отец, Който е в тайно"(Мт.6:6).
Трябва
да затворя вратата? Ами да, когато не
искаме да чуваме виковете на пияните
или пък жалното мяукане на разгонените
котки, слагаме качествена PVC дограма с
троен стъклопакет и край - „не спира
влака, спира шума“, както се казва в
една реклама. Значи тази вътрешна стаичка
ни изолира от външните въздействия. Там
можем спокойно и без да се разсейваме
да обърнем духовния си взор единствено
към Бога. Единствено там можем да
замълчим... Тишина. Единствено аз и Той.
Не съм важен аз, а Той. Аз мълча, нека Той
да говори.
„Но
чакай малко, нали трябваше да се молиш
във вътрешната стаичка, как така мълчиш?“
Хм, добър въпрос. Почти ме хвана, но виж,
аз съм само с Него. Умът ми е само в Него,
сърцето ми е само в Него. Дори молитвата
ми е тишина. Тя не заглушава Неговия
глас, а го прави по-ясен. Глас от много
води. Защо аз Го чувам, а пияните от
другата страна на стъклопакета не?
Защото аз съм вътре. Във вътрешната
стаичка. И Той ми дава слушащо ухо. Всичко
външно е навън. Всичко, което Му пречи
да ми каже, да ми покаже, за да разбера.
Всичко, което Го заглушава. Всичко, което
ме разсейва. Аз и Той. И знаеш ли - Той ми
разкрива Себе Си. Показва ми какъв е.
Тихо, нежно: „Аз
съм Бог“. И
аз го знам. Не знам как, но го знам - Той
е Бог. Напълно Бог, напълно човек. Исус
Христос. Господ мой и Бог мой!
